СВЕТЪТ В НАШИЯ МОЗЪК

Когато погледнете през прозореца, вие си мислите, че виждате образите чрез очите си, или по-скоро това е начинът, по който сте научени да мислите. В действителност обаче това не е начинът, по който става това, защото вие не виждате света чрез очите си. Вие виждате създадените в мозъка ви образи. Това не е прозрение, нито пък философска спекулация, а научен факт.

Тази идея би станала по-ясна, ако разберем как функционира зрителната система. Окото е отговорно да превръща светлината в електрически сигнали посредством разположените в ретината клетки. Тези електрически сигнали достигат до зрителния център на мозъка. Сигналите са тези, които формират образите, които виждате, когато погледнете през прозореца. С други думи, всичко, което виждате, се формира в мозъка ви. Вие виждате формирания в мозъка ви образ, а не гледката, видяна през прозореца.

Например, на показаната долу вдясно картина светлината достига до окото на човека отвън. След като очните клетки превърнат тази светлина в електрически сигнали, тя преминава към малкия зрителен център, разположен в задната част на мозъка. Това, което формира картините в мозъка са именно тези електрически сигнали. В действителност, когато отворим мозъка, ние няма да можем да видим никакви образи. Някакъв вид разположено в мозъка, съзнание обаче приема електрическите сигнали под формата на образи. Мозъкът възприема електрическите сигнали във формата на образи, въпреки че няма око, очни клетки или ретина. Следователно, на кого принадлежи разположеното в мозъка съзнание?

Същият въпрос може да бъде зададен и за книгата, която четете сега. Светлината, която достига до очите ви, се превръща в електрически сигнали и се препраща към мозъка ви, където се формира образът на книгата. С други думи, книгата, която четете в момента, не е извън вас, а вътре във вас, в зрителния център, разположен в задната част на мозъка ви.

Тъй като усещате твърдостта на книгата чрез пръстите си, то си мислите, че тя е вън от вас. Това чувство на твърдост обаче също се заражда в мозъка ви. Нервите, разположени на върховете на пръстите ви, предават електрическата информация до центъра за осезание в мозъка ви. И когато докоснете книгата, усещате нейната твърдост и плътност, хлъзгавостта на страниците, текстурата на корицата и остротата на ръбовете на страниците, и всичко това в мозъка ви.

В действителност обаче вие никога не можете да докоснете реалната същност на книгата. Въпреки че си мислите, че докосвате книгата, мозъкът ви е този, който възприема осезанието. Освен това вие дори не знаете дали тази книга съществува като материален обект извън мозъка ви. Вие просто интерпретирате образа на намиращата се в мозъка ви книга. Вие не трябва да се заблуждавате обаче от факта, че книгата е написана от автор, страниците са проектирани от компютър и отпечатани от издател. Нещата, които ще ви обясним по-късно, ще ви покажат, че хората, компютрите и издателите във всеки един етап от производството на тази книга са единствено образи, които се появяват в мозъка ви, и никога не бихте могли да знаете дали те съществуват, или не извън вашия мозък.

Следователно можем да заключим, че всичко, което виждаме, докосваме и чуваме, просто съществува в мозъка ни. Това е научен факт, който е доказан с научни доказателства.

Важното тук е отговорът на споменатия по-горе въпрос, който този научен факт ни кара да си зададем:

Кой е този, който няма очи, но наблюдава образи през прозореца в мозъка ни, който се радва или бива обезпокоен от тази гледка?

Всичко това ще бъде обяснено в настоящия сайт. Ние съзнаваме, че всички индивидуални особености на света се изживяват чрез сетивните ни органи. Информацията, която достига до нас чрез тези органи, се превръща в електрически сигнали и определени части на мозъка ни анализират и преработват тези сигнали. След като този процес на интерпретиране протече в мозъка ни, ние, например, виждаме книга, вкусваме ягода, помирисваме цвете, усещаме качеството на копринена тъкан или чуваме разклатените от вятъра листа.

Ние сме научени, че докосваме тъкан, която е извън нашето тяло, че четем книга, която е на 30 см (1 ft) разстояние от нас, че усещаме миризмата на дървета, които са далеч от нас, или чуваме разклащането на листата, които са високо над нас.

Всичко това обаче е в нашето въображение. Всички тези неща се случват в мозъка ни. Именно тук ние се натъкваме на още един изненадващ факт: в нашият мозък няма нито цветове, нито звуци, нито пък образи. Всичко, което може да бъде открито в него са само електрически сигнали.

Това не са философски спекулации. Това е просто едно научно определение за функционирането на възприятията ни.

В своята книга "Картографиране на мозъка" Рита Картър описва начина, по който възприемаме света, така: "Всеки един от сетивните органи е пригоден по комплексен начин така, че да се справя със собствените си видове стимули: молекули, вълни или вибрации. Но отговорът не лежи в това, защото въпреки забележителното си разнообразие всеки един орган осъществява, по същество, една и съща работа: той превръща своите специфични по вид стимули в електрически импулси.

Импулсът е импулс, който също е импулс. Той не е цветът - червено, нито пък първите ноти на квинтета на Бетовен, той е просто една електрическа енергия. Всъщност сетивните органи, вместо да разграничават един вид сетивен приток от друг, по-скоро ги правят по-сходни. При това положение всички сетивни стимули проникват в мозъка в по-малко или повече недиференцирана форма като поток от електрически импулси, създадени от изгарянето на неврони, под формата на домино, в определена посока. Това е всичко, което се случва.

Не съществува обратен трансформатор, който в определен стадий да върне тази електрическа активност в светлинни вълни или молекули. Това, което превръща един поток в зрение, а друг в обоняние, зависи по-скоро от това кои неврони са стимулирани.

С други думи, всички наши усещания и възприятия за света (мирис, зрение, вкус и т.н.) се състоят от една и съща материя, а именно електрически сигнали. Нещо повече, мозъкът ни е този, който ги прави да имат смисъл за нас и интерпретира тези сигнали като усещания за мирис, вкус, образ, звук и докосване. Шокиращ е фактът, че мозъкът ни, който е само едно влажно парче месо, би могъл да знае кои електрически сигнали трябва да бъдат интерпретирани като мирис и кои като образ, както и да превръща една и съща материя в различни чувства и усещания.

Нека сега разгледаме нашите сетивни органи и как всеки един от тях възприема света.

Не очите ни виждат, а мозъкът ни.

Поради индоктринирането, което получаваме по време на целия си живот, ние си въобразяваме, че виждаме света посредством очите си. В края на краищата ние обикновено правим заключението, че очите ни са отворените към света прозорци. Науката обаче ни показва, че ние не виждаме чрез очите. За да може да се осъществи "виждането", милиони нервни клетки, разположени в очите, трябва да изпратят съобщение, като по кабел, до мозъка.

Ако анализираме информацията, която знаем от гимназията, то ще ни стане по-лесно да разберем същността на зрението. Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и падат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. След известен брой химични операции, извършени от пръчиците и конусите на ретината, този образ се превръща в електрически импулс. След това този импулс се изпраща, посредством връзки на нервната система, в задната част на мозъка. Мозъкът превръща този поток в смислен триизмерен образ.

Така например, когато гледате играещи в парка деца, вие не виждате децата и парка с очите си, защото образите на тази гледка не се образуват пред очите ви, а в задната част на мозъка ви. Въпреки че дадохме едно просто обяснение, в действителност физиологията на зрението е един изключително необикновен процес. Безпроблемно светлинните лъчи се превръщат в електрически сигнали и след това тези електрически сигнали ни разкриват един цветен, триизмерен свят.

В своята книга "Око и мозък: психология на зрението" Р. Л. Грегори потвърждава този важен факт и описва тази невероятна структура така:

В очите ни се представят миниатюрни обърнати наопаки картини, а ние виждаме самостоятелно обособени плътни предмети в околното пространство. От образни симулации върху ретината ние възприемаме света от предмети и това не е нищо друго освен едно малко чудо.

Всички тези факти водят до едно и също заключение. През целия си живот ние винаги сме си мислели, че светът съществува извън нас. Той обаче е вътре в нас. Въпреки че вярваме, че светът се простира извън нас, той е в най-малката част от мозъка ни. Така например, генералният мениджър на една компания смята, че сградата на компанията, неговата кола в паркинга, къщата му на плажа, яхтата му, и всички хора, които работят за него, адвокатите му, семейството му и приятелите му са извън неговото тяло. Всички тези неща обаче са просто образи формирани в черепа му, в една малка част от мозъка му. Той не знае този факт, но дори и да знаеше, не би се обезпокоил, за да помисли за него. Ако стои горделиво до луксозната си кола последен модел, вятърът духне и в окото му влезе прашинка или някаква малка частичка, той внимателно ще се почеше и когато отвори очи, ще забележи, че "материалните неща", които вижда, са обърнати с главата надолу или настрани. Тогава ще разбере, че материалните неща, които вижда около себе си, не са устойчиви.

Това ни показва, че всеки човек през целия си живот е очевидец за всичко в мозъка си и не може да достигне до специфичните материални предмети, които предполагаемо причиняват съществуването им. Образите, които виждаме, са копия на предмети, разположени в мозъка ни, които приемаме, че съществуват извън нас. Ние никога не можем да знаем до каква степен тези копия приличат на действителните или дали въобще действителните съществуват.

Въпреки че немският професор по психиатрия Хоимар фон Дитфюрт е материалист, признава този факт за научната действителност така: Без значение как излагаме аргумента, резултатът не се променя. Това, което стои пред нас в завършен вид, и това, което очите ни виждат, не е "светът". Това са само негови образи, подобие, проекция, чиято връзка с действителния свят е отворена за дискутиране.

Така например, когато хвърлите поглед на стаята, в която стоите, това, което виждате не е стаята извън вас, а копие на стаята, което съществува в мозъка ви. Вие никога не бихте били в състояние да видите действителната стая посредством сетивните си органи.

Как е възможно в тъмния ви мозък да се появи светла и цветна картина? Съществува още едно нещо, което не бива да пренебрегваме: светлината не може да ми нава през черепа. Във физическото пространство, в което мозъкът е разположен, е напълно тъмно и там е невъзможно да проникне светлина. Колкото и невероятно да изглежда обаче, в тази абсолютна тъмнина ние можем да наблюдаваме един светъл и пъстър свят. Колоритните природни красоти, бляскавите гледки, всички тонове на зеления цвят, цветовете на плодовете, шарките на цветята, бързите коли в движението, дрехите в магазините, всичко това е създадено в тъмния мозък.

Представете си, че пред вас има едно горящо барбекю. Вие можете да седнете и да наблюдавате огъня продължително, но през цялото това време мозъкът ви нито веднъж не влиза в контакт с истинската светлина, излъчване или топлина, идващи от огъня. Дори когато усетите неговата топлина или видите светлината, вътрешността на мозъка ви остава тъмна и поддържа постоянна температура. Голяма мистерия е фактът, че в тъмнината електрическите сигнали се превръщат в светли и цветни образи. Всеки, който помисли задълбочено, би се изумил от това дивно явление.

Светлината също се образува в мозъка ви. Когато разисквахме какво науката е открила по отношение на зрението, ние споменахме, че светлината, която приемаме отвън, поражда определени действия на очните клетки и тези действия формират образец, от който се появяват зрителните ни възприятия. Съществува обаче друго нещо, което трябва да отбележим: светлината, такава каквато я възприемаме, не съществува извън мозъка ни. Светлината, която ние познаваме и разбираме, също така е формирана в нашия мозък. Това, което ние наричаме светлина във външния свят, която се допуска, че е извън мозъка ни, се състои от електромагнитни вълни и енергийни частици, наречени фотони. Когато тези електромагнитни вълни или фотони достигнат до ретината, се появява светлината, такава каквато я знаем.

Ето как се дефинира светлината чрез езика на физиката:

Във вътрешната част на мозъка е напълно тъмно. Светлината не достига до вътрешната част на мозъка. Терминът "светлина" се използва за назоваване на електромагнитните вълни и фотоните. Същият термин се използва във физиологията в смисъл на чувството, което човек изпитва, когато електромагнитните вълни и фотоните проникнат в ретината на окото. Както от обективна, така и от субективна гледна точка "светлината" е вид енергия, появяваща се в окото на човек, която той усеща с помощта на ретината чрез ефектите на зрението.

Следователно светлината се появява в резултат на ефекти, които някои електромагнитни вълни и частици предизвикват у нас. С други думи, извън нашите тела няма светлина, която да създаде светлината, която виждаме в мозъците си. Съществува само енергия. И когато тази енергия достигне до нас, ние виждаме един цветен, ярък и изпълнен със светлина свят. Всички цветове се формират в мозъка ви Във външния свят няма цветове. Цветовете не се формират в очите и мозъка на наблюдаващия. Във външния свят съществуват единствено енергийни снопове с разнообразна дължина на вълните. Мозъкът ви е този, който трансформира тази енергия в цветове. Цветовете също са създадени в мозъка ви. Още от момента на раждането си ние влизаме в контакт с една цветна среда и изпъстрен с цветове свят. Във Вселената обаче няма нито един цвят. Цветовете се образуват в мозъка ни. Отвън съществуват само електромагнитни вълни с различни амплитуди и честоти. Това, което достига до нашия мозък, е енергията, идваща от тези вълни. Ние наричаме това "светлина", въпреки че това не е светлината, която ние познаваме - светеща и бляскава. Тя е просто енергия. Когато мозъкът ни интерпретира тази енергия, измервайки различните честоти на вълните, ние започваме да виждаме "цветове". В действителност морето не е синьо, тревата не е зелена, почвата не е кафява и плодовете не са разноцветни. Те изглеждат така поради начина, по който ги възприемаме в мозъка си.

Даниел С. Денет, който е известен с книгата си за мозъка и съзнанието, обобщава този всеобщо приет факт така: Споделеното знание е, че съвременната наука премахва цвета от физическия свят, като го замества с безцветно електромагнитно излъчване с разнообразни дължини на вълните.

В "Изумителният мозък" Р. Орнщейн и Р. Ф. Томпсън излагат начина, по който цветовете се формират, така:

'Цветът' сам по себе си не съществува във външния свят; той съществува единствено в окото и мозъка на виждащия. Предметите отразяват много различни по дължина вълни от светлина, но самите светлинни вълни нямат цветове.

Извън мозъка ви не съществуват нито светлина, нито цветове. Цветовете и светлината се формират в мозъка ви. В ретината на окото съществуват три групи конусовидни клетки, всяка от които реагира на светлинните вълни с различна дължина. Първата от тези групи е чувствителна към червената светлина, втората е чувствителна към синята светлина, а третата - към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове.

За да можете да разберете защо това е така, трябва да направим анализ на това как виждаме цветовете. Слънчевата светлина достига до предмет, всеки един предмет пък отразява светлината във вълни, които имат различни честоти. Светлината, която има променлива честота, достига до окото. (Помнете, че терминът "светлина", който използваме тук, в действителност се отнася до електромагнитните вълни и фотони, а не до формираната в мозъка ни светлина.)

Възприемането на цвета започва в конусовидните клетки, всяка една от които реагира на различните по честота светлинни лъчи. Първата група е чувствителна към червената светлина, втората към синята светлина, а третата към зелената светлина. Различните нива на стимули към всяка една от трите групи конусовидни клетки пораждат способността ни да виждаме света изпълнен с милиони различни тонове цветове. Достигащата до конусовидните клетки светлина обаче сама не може да създаде цветове.

Джереми Нетънс от Медицинския университет "Джон Хопкинс" обяснява по следния начин факта, че клетките в окото не формират цветовете: Всичко, което един-единствен конус може да направи, е да улови светлината и да ви каже нещо за нейната плътност. Той не ви казва нищо относно цвета.

Поради съвършеното Божие сътворение ние виждаме електрическите сигнали като светъл свят, изпълнен с цветове, които пък са съставени от милиони цветни нюанси, и ние се наслаждаваме на това, което виждаме. Това е едно необикновено чудо, което трябва да бъде обмислено много внимателно. Благодарение на пигмента си конусовидните клетки превръщат информацията, която получават относно цветовете, в електрически сигнали. Нервните клетки, свързани с конусовидните клетки, предават тези електрически сигнали до една специална област в мозъка. Мястото, където виждаме един изпъстрен с цветове свят, е тази специална област в мозъка. Това ни показва, че извън мозъка не съществуват нито цветове, нито светлина. Съществува само енергия, която се движи под формата на електромагнитни вълни и частици. Както цветовете, така и светлината съществуват единствено в мозъка ни.

В действителност ние не виждаме една червена роза като червена просто защото тя е червена. Интерпретацията на достигналата до очите ни енергия, която мозъкът извършва, ни кара да възприемаме розата като червена. Далтонизмът е доказателство за това, че цветовете се формират в мозъка. Едно малко нараняване на ретината би довело до далтонизъм. Човек, който страда от далтонизъм, не може да направи разлика между червения и зеления цвят.

Дали един външен предмет има цвят или не, не е от значение, защото причината, поради която виждаме предметите цветни, не е това, че те имат цвят. Това ни довежда до заключението, че всяко качество, което вярваме, че принадлежи на предметите, не е във външния свят, а в мозъка ни. Но тъй като ние никога няма да можем да преминем отвъд възприятията си и да достигнем до външния свят, то ние никога не бихме могли да докажем съществуването на материята и цветовете.

Известният философ Бъркли признава този факт със следните думи: Ако едно и също нещо може да бъде червено и топло за някои и обратното за други, то това означава, че ние сме под влиянието на недоразумения и че "нещата" съществуват единствено в мозъка ни.

По същия начин стоят нещата и при слуха. С други думи, ние чуваме звуците в нашия мозък по същия начин, както виждаме и образите от намиращия се в мозъка ни свят.

Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. След това тези съобщения биват изпратени в слуховия център, където звуците се интерпретират. Точно както зрението се осъществява в зрителния център, така и чуването става в слуховия център в мозъка. По-скоро в мозъка ни. Така както зрителният процес.

Например когато говорите с приятел, вие наблюдавате разположения в мозъка ви образ на приятеля си и чувате неговия или нейния глас също в мозъка си. Когато образът се формира в мозъка ви, вие ще усетите дълбоко чувство на триизмерност, със същото чувство за дълбочина ще чуете и гласа на приятеля си. Така например можете да видите вашия приятел на голямо разстояние от вас или да стои зад вас; съответно възприемате гласа му, все едно че идва от него - на разстояние от вас или зад вас. Гласът на приятеля ви обаче не идва нито отдалеч, нито пък от зад гърба ви. Той е в мозъка ви.

Необикновеността, свързана с истинската същност на звука, който чувате, не се изчерпва с това. В действителност мозъкът е както светлоустойчив, така и изолиран от звук. Всъщност звукът никога не достига до мозъка. Следователно, въпреки силата на звуците, които чувате, във вътрешността на мозъка ви е много тихо. В мозъка си обаче чувате много ясно шумове, като например гласове. Те са толкова ясни, че един здрав човек ги чува без никакво затруднение или деформация.

В тази тишина обаче има съзнание, което може да превръща електрическите сигнали в мелодия, която той или тя обича, или в гласа на приятел, или в звука на звънящ телефон. В мозъка ви, който е изолиран от звук, вие можете да слушате оркестър, свирещ симфония; можете да чувате всички звуци в един широк обхват от честоти и децибели, от шумоленето на листата до бръмченето на реактивен самолет. Когато отивате на концерт на любимия ви певец, плътният и силен шум, който изпълва целия стадион, е формиран в дълбоката тишина в мозъка ви. Когато си пеете високо, вие чувате звука от мозъка си. Ако можехте в този момент да запишете на магнетофон звука в мозъка ви, обаче вие няма да чуете нищо друго освен тишина. Това е необикновен факт. Електрическите сигнали, които достигат до мозъка, се чуват в мозъка ви като звуци, например като шума от концерт на стадион, препълнен с хора.

Всички миризми се намират в мозъка. Ако някой бъде попитан как усеща миризмите около себе си, той най-вероятно ще отговори: "с носа ми". Този отговор обаче не е правилен, въпреки че по-голямата част от хората мигновено ще направят заключението, че това е правилно.

Гордън Шепърд, професор по неврология в университета Джейл, обяснява защо това не е вярно, така: "Ние си мислим, че миришем с носа си, но това е нещо като да казваме, че чуваме с месестата част на ухото си."

Нашето обоняние работи посредством механизъм, подобен на този на всички останали сетивни органи. Всъщност единствената функция на носа е способността му да действа като входен канал за помирисване на молекули. Летливите молекули, като ванилия или миризмата на роза, попадат върху рецептори, разположени върху косъмчетата в една част от носа, наречена епител, и започват да си взаимодействат с тях. Резултатът от взаимодействието между ароматните молекули и епитела достига мозъка под формата на електрически сигнали. Чак тогава тези електрически сигнали биват възприети от мозъка като аромат.

Ето така всички миризми, които ние определяме като приятни и неприятни, са просто възприятия създадени в мозъка след като взаимодействието с летливите молекули бъде превърнато в електрически сигнали. Ароматът на парфюм, на цвете или на храна, която харесвате, на море, с една дума, всички миризми, които харесвате или не, се възприема в мозъка.

Ароматните молекули обаче в действителност никога не достигат до мозъка. При обонянието единствено електрическите сигнали са тези, които достигат до мозъка, така както става и при слуха и зрението. Следователно миризмата не се придвижва в някаква определена посока, защото всички аромати се възприемат от центъра за обоняние в мозъка. Така например миризмата на кейк не идва от фурната, така както и миризмата на ядене не идва от кухнята. Подобно, ароматът на цветя не идва от градината, както и уханието на море, което е на известно разстояние от вас, не идва от морето.

Всички тези ухания се усещат в едно и също място, в съответната област в мозъка. Извън този сетивен център не съществува понятието ляво или дясно, отзад или отпред. Въпреки че всяко едно от усещанията изглежда, че има различни последици и може да изглежда, като че идва от различни посоки, в действителност всички те се формират в мозъка. Миризмите, които се създават в центъра за обоняние в мозъка, се приема че са миризмите на външните предмети. Все пак обаче образът на розата се създава в зрителния център, а уханието й в центъра за обоняние. Ако съществува истинска миризма отвън, то ние никога не можем да я достигнем.

Философът Джордж Бъркли е осъзнал значението на този факт и казва следното: "Първоначално се вярваше, че цветовете, ароматите и др. 'наистина съществуват', но след това представите от този вид бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено като последица от усещанията ни".

Целта на носа е да възприема ароматните сигнали и да ги предава в мозъка. Миризмата на супа или на роза се усеща в мозъка. Човек обаче може да усети миризмата на супа или роза в съня си - дори при липсата на каквато и да била супа или роза.

Посредством усещането за вкус, обоняние, зрение, слух и осезание Бог формира в мозъка толкова убедителна колекция от усещания, че са необходими доста обяснения, докато се покаже на хората, че всички тези възприятия стават в мозъка и че в действителност те не се съотнасят с автентичността на което и да е от нещата, които виждат. Това е величествената Божия мъдрост.

Би било полезно да разгледаме сънищата, за да разберем, че обонянието е само усещане. Когато хората сънуват, така както образите изглеждат съвсем реално, така и миризмите се усещат, сякаш са истински. Например един човек, който в съня си отива на ресторант, може да избере вечерята си посредством миризмите на включените в менюто ястия; някой, който сънува, че отива на крайбрежна разходка, може да усети мириса на море, а друг, който пък сънува, че е в градина с маргаритки, би усетил прекрасния им аромат.

По същия начин, човек, който сънува, че отива в парфюмериен магазин и си избира парфюм, би могъл да направи разлика между отделните аромати. Всичко в сънищата е толкова реално, че когато човек се събуди, се учудва от този факт. С малка концентрация човек може да обрисува лицето на съпругата си или да си представи уханието на маргаритки в мозъка си. Въпросът тогава е кой е този, който вижда, без да са му необходими очи, или който мирише, без да му е необходим нос, неща, които физически не съществуват наблизо? Това същество е душата на човек.

Всъщност, за да разберем този въпрос, не е необходимо да изследваме сънищата. Достатъчно е дори да си представим изображението на едно от нещата, които споменахме, като при примера с маргаритките. Ако се концентрирате върху една маргаритка, вие ще почувствате като че усещате аромата й, въпреки че я няма. Миризмата сега се намира в мозъка ви. Ако искате да визуализирате майка си в мозъка ви, вие ще я видите там, въпреки че тя няма да е пред вас; по същия начин можете да си представите уханието на лилия, въпреки че нея я няма.

Психологът Майкъл Поснър и Маркус Райчл, невролог във Вашингтонския университет, коментират по следния начин въпроса как възникват зрителните възприятия и другите усещания дори и при липсата на външен стимул: Отворете си очите и без да полагате никакви усилия, една гледка ще запълни кръгозора ви; затворете очите си и започнете да мислите за тази гледка, вие можете да призовете някакво изображение от нея, разбира се, не толкова живо, монолитно и завършено, колкото гледката, която сте видели с очите си, но все пак такова, което улавя основните характеристики на гледката. И в двата случая образът на гледката се формира в мозъка.

За да отличим образа, формиран от същинския зрителен процес, от образа, който сме си представили, ще наречем първия "възприятие". Възприятието се формира като резултат от попадането на светлината върху ретината и изпращането на сигнали, които по-късно биват обработени в мозъка. Но как е възможно да създадем образ, когато никаква светлина не попада върху ретината, за да може да изпрати такива сигнали?

Не е необходимо да съществува външен източник, за да формирате някакъв образ в мозъка си. Същото е вярно и при обонянието. Така както в сънищата си усещате миризма, която в действителност не съществува, така също не можете да бъдете сигурни дали предметите, които миришете в реалния си живот, съществуват извън вас или не. Дори ако приемем, че тези предмети съществуват, то вие никога не можете да осъществите контакт с действителните предмети.

Всички вкусове се зараждат в мозъка. Усещането за вкус може да бъде обяснено по начин, подобен на този за останалите сетивни органи. Възприемането на вкус се причинява от малки пъпчици, разположени по езика и гърлото. Езикът може да улови четири различни вкуса - горчив, кисел, сладък и солен. Вкусовите луковички, след верига от процеси, превръщат сетивната информация в електрически сигнали и след това ги препращат към мозъка. По-късно тези сигнали се възприемат от мозъка като вкусове. Вкусът, който усещате, когато ядете кейк, кисело мляко, лимон или плод, всъщност е процес на интерпретиране на електрическите сигнали в мозъка. Образът на кейк ще бъде свързан с вкуса за сладко, а всички те се зараждат в мозъка и всичко усетено е свързано с кейка, който вие толкова много обичате. Вкусът, който усещате, след като сте изяли с голям апетит кейка си, не е нищо друго освен последица, създадена в мозъка ви и причинена от електрическите сигнали. Вие усещате само това, което мозъкът ви интерпретира от външните стимули. Вие никога не можете да достигнете до истинския предмет; така например не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Ако вашите нерви за усещане на вкус бяха прекъснати, то би било невъзможно вкусът на нито едно от нещата, които ядете, да достигне до мозъка ви и вие бихте загубили напълно чувството си за вкус. Фактът, че вкусовете, които усещате, изглеждат изключително.

Осезанието също се осъществява в мозъка. Осезанието е един от факторите, който пречи на хората да се убедят в гореспоменатата истина, т.е. че зрението, слухът и усещането за вкус стават в мозъка.

Така например, ако кажем на някой, че вижда дадена книга в мозъка си, и ако той не помисли внимателно, би ни отговорил: "Аз не мога да видя книгата в мозъка си; Виж, аз я докосвам с ръката си".

Или ако му кажем: "Ние не можем да знаем дали тази книга наистина съществува като материален предмет навън, или не", то същият повърхностно мислещ човек би ни отговорил: "Не, виж, аз я държа в ръцете си и усещам твърдостта й - това не е възприятие, а наличие, което има материална същност".

Съществува обаче един факт, който такива хора не могат да разберат или може би просто пренебрегват. Осезанието също става в мозъка, така както и всички останали възприятия. Тоест, когато докоснете материален предмет, вие усещате дали той е твърд, мек, влажен, лепкав или копринен, в мозъка. Въздействията, които идват от връхчетата на пръстите ви, биват препратени към мозъка под формата на електрически сигнали и тези сигнали биват възприети от мозъка като осезание.

Например, ако докоснете грапава повърхност, вие никога няма да можете да узнаете дали тя в действителност наистина е грапава или какво всъщност представлява грапавата повърхност. Това е така, защото вие никога не можете да докоснете истинската грапава повърхност. Знанието, което имате относно докосването на повърхността, представлява интерпретацията на определен стимул от страна на мозъка ви. Фактът, че усещате книгата, която четете в момента, не променя действителността, че образът на книгата се формира в мозъка ви. Както образът на книгата, така и усещането на книгата се създава в мозъка.

Човек, който си говори с близък приятел, докато пият по чаша чай, когато се опари, незабавно отдръпва ръката си от чашата. В действителност обаче той усеща топлината на чашата в мозъка си, а не върху ръката си. Същият човек вижда във въображението си образа на чашата с чай и усеща аромата и вкуса му също във въображението си. Този човек обаче не осъзнава, че чая, на който се наслаждава, в действителност е едно усещане в мозъка му. Той смята, че чашата съществува извън него и че говори с приятеля си, чийто образ се намира също в мозъка му. В действителност това е един необикновен факт. Допускането, че той докосва истинската чаша и пие истинския чай, което изглежда оправдано от впечатлението му за твърдост и топлина на чашата, както и от вкуса и аромата на чая, показва поразителната яснота и съвършенство на усещанията, които съществуват в нечий мозък.

Тази важна истина, която изисква внимателно обсъждане, е обяснена от философа Бертранд Ръсел така: Що се отнася до осезанието, когато натиснем масата с върха на пръстите си, това е електрическо смущение на електроните и протоните на върха на пръстите ни, породено, според съвременната физика, от близостта на електроните и протоните на масата. Ако същото смущение на върховете на пръстите ни възникне по някакъв друг начин, ние ще имаме същите усещания, въпреки че там няма да има маса.

Моментът, който Ръсел отбелязва тук, е изключително важен. Всъщност, ако на върховете на пръстите им бъде даден стимул по друг начин, то ние бихме почувствали напълно различни усещания. Както ще бъде обяснено подробно по-нататък, днес това може да бъде направено посредством механични стимулатори.

С помощта на специална ръкавица човек може да почувства усещането, че гали котка, ръкостиска се с някого, мие си ръцете или докосва твърд материал, въпреки че никое от тези неща не съществува. В действителност, разбира се, нито едно от тези усещания не отразява явления в реалния свят.

Това е още едно доказателство, че всички усещания, почувствани от човешките същества, се формират в мозъка.